Моите деца, когато бяха малки, постоянно ми признаваха любовта си, просто така. Понякога дори казваха: „И аз те обичам“ и аз бях изненадан, защото звучеше като отговор на моето признание, но не казах нищо. И тогава просто отговорих: „И те обичам още повече.“
Преди се опитвах да запиша всички малки неща за децата си. Първите зъби, първите думи, първите прекрасни дела, които ме трогнаха и разсмяха. Сега изваждам скъпите на сърцето си бележки, разлиствам ги и дори не мога да си спомня някои моменти. И се срамувам от това. Чувствам се виновен, че забравих това, което беше толкова важно.
Струва ми се, че помня всичко, което се случи с децата ми, помня как играехме в детството, как галех косите им, толкова копринени и нежно, като ръчички ме прегърнаха, как съжалявах за поредното ожулване, как се радвах с тях на първите успехи и плачеше заради някои техни неуспехи, как не спях през нощта, когато бебетата ми бяха болни поради температура, възпалено гърло или нощ кошмар. Такива нощи, изглежда, изобщо не се забравят, но не. Бях там, но защо толкова много от миналите спомени просто избледняха?
Да, ние забравяме повечето от това, което сме живели. Дори да е свързано с нашите мили деца. И тези нощи също ще бъдат забравени. А също и онези, когато децата просто не можеха да спят и аз ги галех по гърба, а те ми признаваха любовта си и ме целуваха по бузата.
Техните подаръци, сладки усмивки, неправилно произнесени думи, разговори за нещо вълшебно, представления в детската градина и в училище. Заклехме се, че никога няма да забравим такива моменти, защото са много ярки и запомнящи се.
Понякога мислим, че мозъкът ни е като компютър и всички спомени определено ще попаднат в отделна папка, наречена „Важни“. В действителност обаче всичко е съвсем различно. И сега се чувствам виновен, че някак си забравих нещо толкова важно. В крайна сметка вероятно трябваше да разкажа за такива моменти по-късно на внуците си.
Оказва се, че не можете да доверите на мозъка си важна информация, той или ще я изтрие, или ще я скрие зад някакви други спомени. Аз съм майка, трябва да помня всички подробности и подробности за децата си, нали?
Тъжно и депресиращо е от такава загуба. И чак сега го осъзнах. Искаме детството на всички наши деца да бъде запомнено като любим филм. Но понякога помним любимия си филм още по-добре! Но защо не и с деца?
Мисля, че всички трябва да разберем, че дори и да не помним някои важни моменти, те пак са нишката, която ни свързва с нашите деца. Те създават отношенията ни с децата и тези отношения продължават цял живот.
Да, някои подробности от миналото може да се загубят, но всички те са част от една голяма картина. Не ги виждаме поотделно, но като цяло картината ни се вижда и е красива. Ние не помним спомени, но изпитваме емоции от тях.
Децата, разбира се, също не помнят много, но благодарение на майчината нежност и любов те се променят, стават по-добри и така се създава връзка между нас.
Скъпи млади майки, разбира се, че е невъзможно да поправите всеки спомен на хартия, но си струва да се опитате да го направите. А за майките, които имат по-големи деца, бих ви посъветвал да не се вкопчват по начина, по който правя аз, за онези моменти, които са изчезнали някъде от паметта. Важно е всички тези моменти да оставят приятен отпечатък във вашия живот и живота на вашите деца! И със сигурност ще стигна до това също, до осъзнаване, до разбиране и освобождаване от вината си...
Оригиналната статия е публикувана тук: https://kabluk.me/psihologija/samoe-hudshee-v-materinstve-nevozmozhnost-vspomnit-vse-do-maloj-krohi.html
