Историята, която искам да ви разкажа, не ми се случи. Но ще го напиша от първо лице. Надявам се да разберете, че понякога малките неща са доказателство за любов, а не гръмки дела и думи и че човек не може да бъде щастлив, когато проявява безразличие към него.
***
Миналата година се връщах от Полша в Москва, у дома. В самолета срещнах двойка: сестра и брат. Още когато бяхме на московското летище, жената ме попита дали поне някой ще ме посрещне. Замислих се, отговорих, че не, ще хвана такси. Тогава новите ми приятели любезно ми предложиха да ме повозят.
Единственият минус, те трябваше да завият по околовръстния път и аз трябваше да се движа по-нататък по Ленинградското шосе по нещо. Сбогувахме се и започнах да търся коли. Те се втурнаха по пътя с такава дива скорост и аз започнах да замръзвам. Трябваше да облека всичко, което беше в куфара ми. Протегнах ръка и започнах да забавям колите. Имаше снежна буря, нищо не се виждаше, никой не спря. Трябваше да вървя тихо по Ленинградка с вдигната ръка. Вървях и си помислих защо мъжът ми все още не ме срещна. Да, не се шегуваше с таксито, но наистина ли му беше трудно да дойде?
Не знам колко време вървях, но накрая видях спирка. Добре, че тролейбусът току що пристигна, качих се и потеглих. След това тя слезе, все пак хвана кола и кара още 3 часа до къщата. Вкъщи просто се строполих точно в коридора и лежах неподвижно. Съпругът беше „воювал“ на компютъра си, но когато чу шума, реагира с нещо от рода на: „О, пристигна ли вече?“
И продължавах да лъжа и да си мисля: „Какво правя до този човек?“ Не му казах нищо, защото знаех какво ще ми каже. Той ще каже, че трябва незабавно да взема такси, че той няма собствена кола, която да ме последва и че не вижда смисъл да взема такси до летището, за да ме върне вкъщи с такси. Знаех, че ще каже така, ще даде доста разумни аргументи, но сърцето ми усети, че всичко това не е наред.
И сега, шест месеца по-късно, гледах телевизионно предаване за живота на семейство Озбърн. Там майката вкара децата в колата, за да отидат с нея до летището, за да посрещнат баща си. Децата се съпротивляваха, бяха капризни: „Защо да се срещаме с него?“, И тогава, заедно с майка си, направиха забавен глас и имитирайки я, те казаха: „Защото го обичаме!“ И цялото семейство се качи в колата и потегли за баща.
Тогава разбрах, че не ми харесва. Срещаме се с роднини и приятели не защото имат тежък багаж, а защото ги обичаме с цялото си сърце! И какво чувам: „Вземете такси“, „Нямам време“, „Не се намесвайте“, „Не ме докосвайте“ и т.н. И аз не създадох семейство за това. Исках да ме срещнат, исках да погледна с очите си в тълпата за собствените си очи. Ако подхождате трезво към въпроса, тогава да, всички тези срещи и изпращане са толкова неудобни, винаги са извън времето, но определено са необходими!
Е, може би тогава не празнувате семейни празници, в противен случай трябва да похарчите много? И не идвайте да посетите болницата, а само раздавайте портокали с някого. Но е невъзможно да бъдеш безразличен към постоянното безразличие! За да бъдат нормални отношенията, е необходимо поне да се откъснете от компютъра, да направите нещо. Но татко Озбърн е доста богат, може да наеме шофьор за себе си, но жена му и децата му ще се срещнат. Защото го обичат!
Или може би съпругът ми ме разлюби? Той не иска да се среща с мен, да ме слуша, да губи време за мен, да ме утешава, не иска да ми угажда. Или може би никога не е изпитвал любов към мен?
***
Това е толкова тъжна история. Кажете ми, мислите ли, че съпругът е прав тук, или е авторът?
Оригиналната статия е публикувана тук: https://kabluk.me/psihologija/vstrechajte-ljubimyh-s-dorogi-pochemu-eto-ochen-vazhno.html
