Обичам да купувам нещо ново... за другите. Не съм се научил да харча за себе си по някакъв начин. Знам, че това е лошо. Някак си реших да се подобря. Съпругът ми ми даде пари за празника и ми каза да харча всичко за себе си без прекъсване. Така и направих. Събрах неща: чифт блузи, пола, панталони и не забравих за децата. Купих плодове, сладки и се прибрах доволна.
Дори не бях имал време да си събуя обувките, а просто затворих вратата и сложих чантите на пода, когато детето ми вече се беше нахвърлило върху чантите, започна безмилостно да вадя всичко оттам, пробва, къса опаковки, яжте сладкиши. Бях шокиран от всичко, което се случваше.
И винаги съм си мислил, защо толкова се дразня от такава поривистост на детето ми? И тогава ми просветна, че това е елементарен поздрав от далечното постсъветско минало. Новите неща тогава бяха огромна рядкост за мен и гастрономическите изкушения се появяваха у дома на големи празници. Затова всеки път, когато си купувам нови дрехи или нещо специално на масата, искам да разтегна удоволствието, да удължа този момент на запознанство с нещо ново и необичайно. Искам да се насладя на радостта от притежанието.
Спомням си как като дете първо се изяждаха по-малко вкусни карамели от новогодишна торбичка със сладки, а редът на най-вкусните и изискани беше последен. Спомняте ли си как нашите майки държаха кутии с много вкусни и скъпи сладки за почивка в килера в продължение на няколко месеца и съхраняваха майонеза, грах и други лакомства? Сега, когато човек прави това, той се смята за алчен, зайче и т.н.
Не са ни учили да бъдем щастливи и, разбира се, не са виновни родителите. В онези дни имаше недостиг на всичко, нямаше възможност да се закупи това, което сега има в магазините на всяка стъпка. Времената се промениха, но ние останахме същите. Все още крием хайвер за празниците, купуваме дрехи за бъдещето, съхраняваме скъпи сервизи за чай за специален повод. Не живеем сега, не се наслаждаваме, страх ни е да бъдем щастливи.
Спомням си, когато училището свърши, всички влязохме в институти, техникуми. И на толкова много деца от нашия клас, деца на военните, им казаха да влязат във военно училище. И имахме едно момче, което се изявяваше на сцената през всичките си ученически години, беше Дядо Коледа на утрени, превъплъщаваше се в певци и актьори на други празници. Момчето е талант. И след това той завърши училище и го вкараха във военно училище. И почти плаче, защото винаги е мечтал да стане актьор. Видяхме го не толкова отдавна на среща на абсолвенти, той стана смел офицер, има голямо приятелско семейство и той той ми се оплака, че никога не е намерил щастие в живота, защото не може да реализира мечтите си, своите стремежи.
Друг мой съученик се влюби в последния клас и започна да излиза с момче. Любовта е огромна, чиста, истинска, като във филм. Самото момиче беше от интелигентно семейство, момчето беше от сиропиталище, разбира се, баща й беше против техния съюз. Но късно тя забременя. Баща й веднага й отказал, казал, че го е опозорила и че трябва да учи къде й е подготвил място, а тя е неблагодарна.
Между другото, тази двойка се оказа много добре. Те успяха да се измъкнат от бедността, сега се занимават с бизнес, имат три деца. Така те успяха да се противопоставят на своето нещастие и намериха хармония, радостта от живота. Само момичето, което вече е възрастна прекрасна жена, не може да се примири с баща си. И тя се упреква, че не е могла едновременно да угоди на баща си и да стане щастлива. Тя трябваше да избере...
Спомням си, че в моето детство имахме библиотека с класика вкъщи, много плочи с "висококачествена" музика. Казаха ни, че всичко това е важно, но за много от нас наистина прерасна в нещо много важно? Родителите ни слушаха, четаха, гледаха и всеки се опитваше да намери смисъла на живота. И те живееха като всички останали, отричаха се по много начини, губеха много и никога не ставаха истински щастливи. Или може би смисълът беше да станем щастливи?
Какви сме ние? И не ни научиха да бъдем щастливи...
Оригиналната статия е публикувана тук: https://kabluk.me/psihologija/a-schastlivymi-nas-byt-ne-nauchili.html
