Започна да забелязва, че се е превърнала в много скромна жена. Не защото се опитвам да изглеждам като дама, а защото наистина се страхувам. Страхувам се да кажа „не“ или, напротив, да кажа „да“, страхувам се, че ще бъда неразбран, страхувам се да изглеждам глупав. Това много ме дразни и реших да работя върху себе си, да прекаля със себе си. Засега търся само начини да го направя, но прочетох много истории, в които нерешителността лишава хората от щастие. Ето една такава история за вас.
Кирил се връщаше вкъщи с влак от друг град. Той често беше в командировки по работа и това му се превърна в навик. Поради натоварения си график той никога не е имал партньор в живота. И като цяло напоследък се е срещал с някакви странни жени, празни, с тях нямаше какво да се говори, какво можете да кажете за изграждането на семейно щастие.
Влакът се движеше бързо и колелата му забиха тихо. Сергей застана в преддверието и погледна през прозореца, наблюдавайки пейзажа. Тогава той разбра, че е уморен и си легна. В каретата настана тишина, всички вече си почиваха. Кирил си проправяше път към мястото си и случайно ударил един пътник.
- Извинете, нарочно не го направих! - каза Кирил.
Пътникът, ударен от Кирил, беше доста младо момиче.
- Да, всичко е наред, все още не спях спокойно. Не мога да спя нормално във влака, просто дремя - каза Алена.
Кирил реши да говори с момичето:
- Казвам се Кирил.
- Альона!
- Къде отиваш?
- Прибирам се вкъщи. Сега съм на почивка.
- Студент ли си?
- Да, трета година.
- Как ти завиждам. Когато бях студент, също отидох да уча в друг град и също пътувах. Тогава започнах да печеля пари и похарчих всички пари за пътуване. И много ми хареса да пътувам във влакове - нови хора, нови познати, толкова много впечатления!
- О, но аз, напротив, не ми харесва на пътя;
- Е, това е, защото не шофирате много, свикнете. И всичко ще мине.
Кирил продължаваше да говори и не можеше да спре. Той се интересуваше да споделя истории от младостта си, работни моменти и Алена го слушаше с такова удоволствие и й се струваше, че го познава през целия си живот.
- Алена, къде учиш?
- Аз съм в Историческия факултет на университета. Не сте ли съжалявали, че сте избрали професията на лекар?
- Никога не съм съжалявал. Помагам на хората. Вижте, трябва да се намесваме в съня на другите пътници. Може би да отидем до вестибюла и да поговорим там?
- Хайде, Кирил! - отговори Алена.
Момичето толкова се интересуваше от Кирил, че изпитваше някакво влечение към него. Никога досега не беше срещала толкова интересни хора. Въпреки че мъжът беше с 10 години по-възрастен от нея, това не я притесни малко.
Двойката стоеше в преддверието няколко часа и успя да разговаря на всякакви теми, от любимите си ястия до далечни роднини. Алена все повече харесваше Кирил и Кирил разбираше, че и той наистина харесва това момиче. С нея той беше истински, с нея беше толкова спокойно, свободно и удобно. Но той не можеше да повярва какво може да заинтересува толкова младо и красиво момиче. Алена продължаваше да очаква действия от него, но той все още не можеше да реши нищо.
- Алена, да си лягаме, иначе утре ще тръгнем рано - каза Кирил.
- Да, разбира се, Кирил, трябва да си починеш малко - въздъхна Алена.
Всеки легна на своя рафт и се престори, че спи. Но всъщност нито Кирил, нито Алена не можеха да заспят, а просто лежаха и мислеха как ще завърши запознанството им и има ли надежда срещата им да не е последна.
Рано сутринта влакът пристигна по местоназначението си. Кирил помогна на Алена да занесе куфара до гарата и беше време да се сбогува. И двамата се погледнаха в очите. Алена все още чакаше Кирил да й поиска телефонен номер и той стоеше в пълна нерешителност.
- Добре, Алена, с удоволствие разговарях с теб! Всичко най-добро, сбогом - Кирил само се обърна и си тръгна.
Алена стоеше в ступор и се грижеше за мъжа. И Кирил ходеше и се караше за нерешителността си. В крайна сметка именно тя му попречи да стане щастлив, може би това прекрасно младо момиче беше единствената му и истинска любов.
Само ние сами решаваме съдбата си. Но понякога поради нерешителност можете да загубите всичко. Какво си струва просто да опитате и дори да сгрешите, вместо да не правите това, което искате, и след това да съжалявате през целия си живот заради нерешителността си?
Трябва да се промени нещо!
Оригиналната статия е публикувана тук: https://kabluk.me/zhizn/poroj-nasha-nereshitelnost-lishaet-nas-schastya.html
