Винаги съм се страхувал от места, където количеството лукс на квадратен метър надвишава максимално допустимото за мен. Скъпи ресторанти, бутици с „луксозни“ марки дрехи, магазини с висок клас стоки. Там се чувствам толкова неудобно, че ми се иска да навия ушите си, да сгъна опашката си и да избягам. Ето да хапнете кроасан на блестящата витрина като Холи Голайтли – възможно е!
Моят провинциален произход и природата импрегнирана с него не могат да понасят този шик и разкош. Щом се озова в бутик със скъпи дрехи или козметика и консултант се приближи до мен, замръзвам от ужас и се преструвам, че съм сгрешил вратата. Чувствам, че просто не се придържам тук, като част от пъзел, която се опитват да набутат на грешното място. Да, може да се залепи с тиксо. Какъв е смисълът?
Някои, напротив, навеждат глави пред всичко блестящо, искрящо, полирано, марково, марково. Нещо повече, те демонстрират това при всяка възможност, което силно отравя хората около тяхното скромно, непретенциозно съществуване.
Какви етикети!
Съпругът на моя приятел печели добри пари. Много добре. И исканията й не са толкова големи, колкото доходите му. Дава й червена ватирана чанта Chanel, но тя не я харесва. Първо, тя е малка за нея, второ, визуално много привличаща и трето, твърде разпознаваема. Тази чанта просто крещи: „Виждали ли сте? Аз съм Шанел! "
Приятел не го харесва: тя не обича отчаяната модна глъчка и предпочита стила „беден, но спретнат“. Но съпругът й се ядосва и настоява тя да го носи, защото тази чанта е нейното лице. А лицето й е лицето му. Луксозен, скъп, добре поддържан. Човек, в когото безмилостно се инвестира.
Казват, че в скъпи дрехи се чувстваш като бебе от милион долара. Имам пола, която е нецензурно евтина и доста скъпа за мен. И не усещам никаква разлика, когато нося едното или другото. По-точно, не се чувствам зле в евтина пола, но не усещам как егото ми се издига и издига на пътя.
Твърде съм скромен по отношение на козметиката и облеклото. Спестявам пари, но не се чувствам нещастен. И не мога да разбера - нормално ли е това или трябва да се затичам към професионалист, който да насочва невронните връзки в главата ми по правилния начин? Ами ако след това искам също червена чанта Chanel, закуски в московския Пушкин и вечери в петробургския Достоевски?
"Аз не съм такъв"
Ако целият този блясък не предизвиква у вас голяма наслада, а напротив, само смущение и леко отхвърляне, тогава какво е това? Ниско самочувствие? Нежелание да започнете досадни консултанти, които налагат това, което не можете да си позволите? Или просто адекватно разбиране, което можете да направите без всичко това?
Много обичам филма „Дяволът носи Прада“ с трансформацията на интелигентен и образован простак, дошъл да работи в редакцията на модно списание в опънат син пуловер и пола „на баба“. Работила е с колега, за когото това е била мечта и на когото се е мъчила да се съчетае, гладувайки и вписвайки се в дизайнерски размери.
А умната и немодна простачка искаше само да бъде журналист и да пише по сериозни теми, така че не се интересуваше от дрехи или козметика, които съществуват извън нейната ценностна система. Но само в началото. Тогава тя се включи, което разочарова приятели, които я оцениха по дънки и с коса, вързана на плетеници.
Тук можете да си припомните и „Блясъка“ на Кончаловски, където Галя-с-Ростов-на-Дон в началото беше „не такава“, а след това колко хубава стана „такава“.
Закуска не при Тифани
Най-вече се радвам на евтини жени с вложен външен вид и гардероб. Очарована съм от хора, които лесно и грациозно оставят въпроса за всяка цена зад борда в ситуацията, в която се намират. Независимо дали са бедни или богати.
Това е жена, която подобно на героя на Одри Хепбърн може да влезе в бутик на Тифани и да си купи сребърна клечка за набиране за $ 675. Не се смущава, че няма пари за огърлица от главната витрина.
Това е милиардерът Уорън Бъфет, който закусва в Макдоналдс всяка сутрин. Не се смущава, че целият свят е объркан от бюджета му за една нощ, който е ограничен до три долара.
Това е нещо, което ви позволява да не превеждате себе си и света около вас в паричната равнина. Нещо, което нямам и може да не е.
© Ася Шуткова
